Възкресението Христово e основа на нашата цивилизация
Автор: Сергей Худиев, vz.ru
През тези дни, когато в църквите – в големите катедрали и в дребните болнични храмове, и в античните, и в наскоро издигнатите – продължава да се чува ликуващият възклик „ Христос Воскресе! “, желае ми се да поговоря за това какво може да значи той за всички нас – вярващите и невярващите. Може, несъмнено, да се отхвърля самият факт на Възкресението – само че тогава ще се окажем в парадоксална обстановка: следователно най-голямо въздействие върху човешката цивилизация е оказало събитие, което в никакъв случай не се е случвало.
Защото да отречеш смисъла на това събитие за цялата човешка история е невероятно: то не може да се изтръгне от историята, също както от индивида не може да се извади неговият скелет. Дори уверено невярващите хора, даже тези, които биха създали мимика в отговор на „ Христос Воскресе! “, живеят в свят, образуван от този възклик, освен това – самите те като хора неизбежно са се формирали под негово въздействие.
Дори най-войнственият безбожник може да изтръгне от себе си християнството не повече, в сравнение с би могъл да изтръгне от себе си родния си език и просвета. Дори упреците и обвиняванията, които атеистите насочат към Църквата, се основават напълно върху морала, дефиниран от християнството.
Ценностите, които сме привикнали да считаме за самоочевидни – достолепието на индивида, без значение от неговата етническа принадлежност или обществен статус, милосърдието към тези, на които не е провървяло в живота, състраданието към нещастния и слабия – се коренят в една картина на света, в която всеки човек е основан по облик Божи и Бог ще желае от всеки от нас доклад за това по какъв начин сме се държали с нашите ближни. Вярата в това, че хората са равни – в смисъл, че другият човек има същата полезност като мен и хората, които считам за свои – е плод точно на християнството. Всъщност тази визия опонира надълбоко на естествената вътрешен глас на индивида. Чисто емпирически бие на очи, че хората, а също и обществените и етническите групи се разграничават внезапно по своите благоприятни условия и степен на развиване. Заблудата на расистите не е в това, че не са отчитали съществуващите обстоятелства, а таман в това, че са ги отчитали безусловно и са ги следвали без оглед на християнския светоглед и морал.
Между британското и африканското село – и даже сред британското и ирландското – е имало очебийна разлика. За да се съгласиш с това, че дивакът с препаска към слабините е еднакъв на теб, цивилизования благородник, е трябвало в действителност да вярваш, че и двамата сте основани по облик Божи. Както и с цел да признаваш селяка за еднакъв на благородника. Дори през днешния ден, когато расизмът или съсловният снобизъм на всички места са подложени на справедливо наказание, някои хора – да вземем за пример, страдащите от синдрома на Даун – се считат за дотам по-малоценни човешки същества, че сполучливото им заличаване в майчината вътрешност се приема за похвално достижение.
Нещо повече, в света, в който оставаме, когато изключваме от него Бога – където разсъдъкът и съвестта, както се допуска, са зародили като непряк артикул на безкрайното еволюционно блъскане за храна и самки, – условията за тъждество, както и всички морални условия въобще, се оказват не повече от люлеене на въздуха. Откъде накъде един примат би трябвало да приписва на различен примат – освен това неведнъж даже не от неговото стадо – каквато и да е полезност въобще, а да не приказваме да го счита за еднакъв на себе си? Вярата в това, че всички човешки същества имат неотнимаемо достолепие, и че сме длъжни да го признаваме – да „ почитаме правата им “, казано на сегашен език – може да се резервира по инерция и там, където хората към този момент не имат вяра в Бога. Но, лишена от своите учредения, тя неизбежно изветрява, и образецът на великите идеологически диктатури на ХХ век демонстрира до какво води това.
Дори науката – от чието лице позитивистите през XIX и тоталитарните режими през ХХ век обичаха да атакуват християнската религия – може да съществува единствено там, където хората имат вяра в подредеността, разумността, логичността на света и в способността на човешкия разсъдък да познае тази логика. Самото разбиране „ естествени закони “, както отбелязва К. С. Луис, допуска Законодател. Неслучайно дейците на великата научна гражданска война, великите учени мъже от нашите ученически учебници по физика и химия са били не просто хора с християнска просвета, само че и с дълбока персонална религия. Цивилизацията се гради върху прокламиране на избрани полезности – а тези полезности са вероятни единствено в една картина на света, в която човешкият живот има свръхестествено измерение, в която ние сме нещо безпределно по-голямо, в сравнение с просто висши примати, и нашата орис е безпределно по-значителна, в сравнение с просто да умрем и да бъдем изядени от червеите.
И не щеш ли нашата цивилизация е построена таман върху онази картина на мирозданието, която е обвързвана с християнската новина „ Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който има вяра в Него, да не погине, а да има живот безконечен “ (Ин. 3:16). Всеки от нас е основан от Бога от обич и изкупен от Него за безконечен живот. Разбира се, вие можете да смятате това за мит – само че следователно това е основополагащият мит на нашата цивилизация. Опитите за отърваване от него и изграждане на живота на други учредения – най-мащабните от тях бяха комунизмът и национал-социализмът – водят до надълбоко проваляне в тъмното дохристиянско езичество и до фетиш на обожествения властник.
И въпреки всичко тези опити не са престанали. Светът се трансформира пред очите ни. Западът и изключително Съединени американски щати се плъзгат от ден на ден към идеологическа параноя, напомняща нашия болшевизъм или китайската „ културна гражданска война “, при (поне засега) доста по-ниска степен на принуждение, само че възпроизвеждаща напълно разпознаваеми черти – принуждаване към идеологическо правоверие, натрапване на явно унищожителен (и поразително идиотски) дневен ред под тип на „ правдивост “ и „ отбрана на потиснатите “, прочиствания на научните, просветителните и корпоративните структури от хора, видяни в идеологически провинения.
Самите понятия „ тъждество “, „ отбрана на потиснатите “ и изключително покаянието за минали несправедливости отразяват точно християнското завещание на Запада; но без Бога всички тези добродетели бързо се извращават и излизат отвън релси. Виждаме през днешния ден съществено съкращаване на тези свободи, които Западът смяташе за фундаментални за самата си еднаквост – свободата на словото, свободата на вероизповеданието и свободата на научните проучвания.
Под ударите попадат към този момент надалеч освен религиозните консерватори, само че и тези изцяло „ прогресивни “ и „ демократични “ създатели, които не се мятат натам и насам задоволително правдиво дружно с „ линията на партията “. Феминистките, които възразяват против явното нарушение на правата на дамите, когато „ трансджендърните дами “ (тоест в действителност мъже, които се считат за жени) желаят да влязат в женските душове и съблекални, и биолозите (като пламенния безбожник Ричард Докинс), които се пробват да кажат, че биологически съществуват единствено два пола. Във физиката, математиката и музиката се разпростира битка с „ белия супрематизъм “, просветителните стандарти се афишират за „ дискриминационни “ и особено се намаляват.
Как ще свърши всичко това – не знаем; имаме учредения да допускаме, че зад това придвижване стоят хора напълно не потиснати, а в противен случай, притежаващи големи финансови и политически запаси. И за нас е значимо да разберем – желаеме ли да се противопоставим, на мирогледно и ценностно равнище, на глобалистичния хайлайф, и в случай че да, то в името на какво. Когато вятърът се усилва до вихър, боклукът, включително и едрият, се носи натам и насам, дърветата, чиито корени се оказват незадоволително дълбоки, рухват, препречвайки пътищата, и единствено тези с задоволително дълбоки и жилави корени остават да стоят все пак.
Когато светът се трансформира, и то по един плашещ и непредсказуем метод, за нас е значимо да разберем къде са нашите корени като страна, като народ, като цивилизация. И това е напълно явно – нашата еднаквост, нашата история и просвета, нашето място в света се дефинират от нашето християнско завещание. Можете да вярвате или да не вярвате на вестта на апостолите – само че тя е вплетена надълбоко в тъканта на нашия език, в нашата литература и музика, в архитектурния образ на нашите градове. Днес ние можем да приемем това завещание – и дружно с доста генерации наши предшественици да възкликнем: „ Христос воскресе – воистину воскресе! “
Превод: Андрей Романов
Инфо: вестник «Взгляд» (vz.ru)
